Лято в буркан за зимата

Това е моето лято, такова, каквото искам да го запазя. Не беше прекрасно лято. Но имаше прекрасни моменти, и те съдържат есенцията, духа на лятото, цветовете, от които ще имам нужда, когато всичко е твърде снежнобяло (и облачносиво, мрън). Не-прекрасната страна на лятото не е нещо, за което си струва да се пишат постове. Затова ще си направя един буркан, пълен с лято, такова, каквото искам да бъде -

обвеяно от морския вятър...



... и цялото мокро от вълните (с дрехите)...



... спиращо дъха...



... горещо и прохладно...



... ухаещо на трева и с ритъм на музика...



... трънливо и полянесто...



... нежно...



... с дъх на бели рози...



... хвъркатичко...



... и естествено, пълно с глупави идеи...





... и хора, които обичам...





... и неистово кикотене. xD



И дебели, мръсни, автентични улични котараци като този - те придават атмосфера, пък и ги има много в Бургас. =D



Е не съм ли непоносимо сантиментална?... xD

Предчувствие за лято

Кавалкади от забързаните стъпки
на хората по топлия асфалт
пак ще зазвучат и тази сутрин
от шарения летен фестивал.

Липите ще шумят по тротоара
със своите дървесни гласове,
заглъхващи в шума на карнавала
от думи, стъпки, сплетени ръце.

И летният Бургас ще се събуди,
отново осъзнал, че младостта
идва като ято пеперуди
за да намери своята съдба

някъде по неговите улици.
И той, обсипан с гларуси, солен,
пак ще ги гледа как се губят
и намират се отново някой ден,

всички тези хора по асфалта,
крачещи под летните липи.
И цялата му пъстрост карнавална
във стъпките им шумно ще кипи.

Спешно се нуждая от кафе и прегръдка.

Хей, аз съм старата аз. Тази, дето живееше до Морската, сутрин слушаше гларусите докато вървеше към училище по Богориди, и дето можеше да остане будна и да дочака слънцето, без от това да боли. И дето пишеше стихове на онези листи със сините и розови редове, никога преди полунощ. И морето. И моста. И сутрините с вятъра, и как исках и аз да го погаля, и светлото небе. И лебедите оня път като тичахме. Спомних си. Няма вече да се върна, не и наистина.

Сега никакви стихове. Никакви.
Кога спрях да пиша на онези листчета?

Звуча... Меланхолично ли, носталгично ли... Малко заспало ли... Хм.

Искам кафе. Дълго кафе без захар.