Хей, аз съм старата аз. Тази, дето живееше до Морската, сутрин слушаше гларусите докато вървеше към училище по Богориди, и дето можеше да остане будна и да дочака слънцето, без от това да боли. И дето пишеше стихове на онези листи със сините и розови редове, никога преди полунощ. И морето. И моста. И сутрините с вятъра, и как исках и аз да го погаля, и светлото небе. И лебедите оня път като тичахме. Спомних си. Няма вече да се върна, не и наистина.
Сега никакви стихове. Никакви.
Кога спрях да пиша на онези листчета?
Звуча... Меланхолично ли, носталгично ли... Малко заспало ли... Хм.
Искам кафе. Дълго кафе без захар.
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
и аз от време на време си мисля "сега съм старата аз, онази, която слушаше на радио на телефона докато се прибираше от уроците по БЕЛ през януари и която все още си пишеше километричните домашни по математика" и така нататък. и всъщност едновременно съм адски права и не съм. защото винаги ще има неща, които ще правя точно като себе си, но се случиха толкова неща, че няма как да съм просто "старата аз". обаче би ми било любопитно да поговоря със старата ти аз. всъщност ще е много интересно ако старата твоя аз и старата моя аз се запознаят :D или както пее Ерос Рамацоти, "uno crede di poter cambiare vita ma è la vita infine a cambiare te". И този път давам превод right away :D "хората вярват, че могат да променят живота, но всъщност животът те променя." sooo true.
ReplyDeleteмисля, че старото ти аз и старото ми аз биха се разбирали също толкова добре, колкото и ние xD *гуш*
ReplyDeleteмда, sooo true indeed. ама няма лошо, де...
мерси за превода - non parlare italiano... xD мда, дори и от това се вижда, че non parlare.