Ами ако не бях...?

Първо всичко гореше, после всичко тлееше. Есента догаря. Само че есените догарят бавно, затова има още много време до зимата.
И после всичко имаше някакъв жълт оттенък като в онези сънища - дори небето и паважа. За момент даже се изплаших, че може би сънувам, защото не бях виждала нещо такова наяве. Не мислех, че наистина става. Но така си беше - жълто, или може би жълтеникаво, съвсем всичко. Като наложено върху всички други цветове. Още се чудя дали не е от мен, дали нещо не ми се е объркало с очите. Но мисля, че не, защото когато излязох навън, не беше жълто.
Даже беше синьо. Липсваше ми синьото небе, а рядко съм виждала по-синьо от тукашното. И имаше красиви облаци.
Чудех се на коя страна да гледам, винаги ми се случва, когато слънцето залязва. Все едно искам да видя всичко за последно, преди да стане тъмно и да не си личат цветовете. А те като за последно са още по-ярки.
За момент се зачудих да се обърна ли. Обърнах се. И в главата ми от само себе си изскочи, "Господи, ами ако не бях погледнала?"
Случва ми се за втори път днес. Ами ако не бях останала?
Вече става тъмно, малко по малко. Дните са от нещата, които умират най-красиво.